автор: alisa_wonderland

Напролет гледам цъфналите камъни
в градината си в ъгъла на времето.
Остана само шепа глад от храма ми.
Със него храня птиците. И дремя.

Люлеещият стол проскърцва вяло
в камъшена симфония с комарите.
Изгубена под кръпките на шала си
изглеждам стара. Много, много стара.

ЗмиИте ми отдавна побеляха
и станаха лениви като котки.
Заспиват често. Май ги заболяха
и ставите. И днес са кротки... кротки...

Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите.
Вървяха дръзко, носеха си щитове...

Говореха за чест и за победи
преди да плъзне камък във гърдите им...
И толкова.
Понякога ги гледам
напролет, като цъфнат.
Във очите.