И КАКВО ОТ ТОВА

И какво от това, че октомври така се изниза.
Явно бързаше много. Всяко нещо си има причина.
Разказвачът на приказки взе и двете ми ризи.
Като никой дойде, а си тръгна достатъчно ближен,

за да има в сюжета объркан достатъчно право
от мухата да прави не слон, а лекарство за дишане.
Пък и ближен нали е, не може така да забравя...
Все пак има надежда, че може поне да му пиша.

Да разкажа за здравето, после къде наболява,
как не зная къде е ума ми, къде е сърцето...
Да му пратя душата си, дето болеше отляво...
И навярно да дам обещание.Ех, някой петък...

Някой петък навярно.Нали като клетва го имам.
Все се чудя – петима ли Петко не чакаха?
Обещах на октомври, че няма да спра. И през зимата
с един влак ще замина да върна на някого лятото.



И СЪНУВАМ

Сутрин няма защо да поглеждам часовника.
Ти се будиш след мен.
Приблизително няколко часа,
сто години и няколко дълги морета.
Твоето първо кафе
все е моето трето.
Ей така се догонваме
глупаво.
Крепост е този сън,
но се вмъкваме в него взаимно
и затваряме портите,
вдигаме всички мостове.
Вече зная, че никога няма да дойдеш,
затова те сънувам неистово
и отплавам полека от себе си.
Аз съм твоя круиз
към спасителни смахнати острови.
А Тя ...кърпи платната на вашия кораб,
кърпи и плаче,
защото морето си иска соленото.
Вече няма значение.
Ние си знаеме бурите,
знаем всички вълнения, балове , прочие...
И сънувам,
че зачевам от тебе света
непорочно.


ПРИКАЗНО

Онемели безвъзвратно
всички приказки.
Разказвачът се отказал
да измисля.

Взел си шапката и тръгнал
да се търси.
Стига вече се е лъгал,
че е късно.

Изведнъж намерил приказка
неочаквана.
Тя сама си се измисляла
и го чакала.

А реките все изтичали,
било суша.
Тя наум го е обичала
и се сгушвала

в името му,а не знаела
как се казва.
Знаела си, че е рано
да разказва...

После, после разказвачът
я обичал.
Обещал, че вече няма
да е ничия.

Обещал й да е негово
осмо чудо.
Знаели, че за последно
им е влюбено.

И такива разни дето
аз измислям.
Важното е, че сюжетът
им е истински.





А ТОЙ ЕДВА ЛИ ЗНАЕ

А аз съм му прибоя
вечер в тъмното,
прииждам в него,
вливам му значения,
опитомявам с длани
страховете му,
в очите му изпращам девет бала,
на пяна ставам ,
плъзвам се по гребена
и имам толкова
задъхани значения,
че той мълчи
и ме притиска като раковина,
и слуша
как съм източна мелодия,
изсвирена със пръстите на вятъра.
И го е страх,
че стана ли на вятър
в ръцете му ще натежи
от мойто нямане...
Обичам го,
но той едва ли знае
и затова по варварски ме иска,
плячкосва,
тъпче във душата си...
И ме измисля...







ЗНАЕЛ Е

А очите му - зелени,
като лято.
Знаел е, че непременно
него чакам.
Знаел е, че сто години
не са много,
и че трябва да пристигне.
След дълбокото
и след скъсаните котви,
след соленото,
след изпуснатите срокове -
е при мене.
И гласът ми ще се скъса,
ще заплача...
Боже, много ли е късно?
Правя крачка
и прохождам по детински
във душата му.
И си вярвам, че е истинско.
По-нататък
нека друг да го разкаже.
Не завиждам!
След голямата ми жажда
имам ближен.
Няма първа риза даже -
все раздавал...
Ще излъжа, ако кажа -
слаб му ангела...
А очите му зелени -
чак се давя...
След потопа оцелелите
имат право
да са толкова щастливи,
да е всичко...
Боже, адски ми отива
да обичам!